Собствени стихове, разкази

Тя

Зачената бе тя в страст на изгаряща жарава,
а родена в хладна морска пяна.
Очите й - стъклен планински изумруд,
стоплящ всеки зимен студ.

Ръцете й - горещ и течен карамел,
в който толкоз пъти той бе се клел.
Косите й - бурно падащ водопад,
а устните - пир за всеки негов глад.

Кожата й - бяла, пролетна омая,
цъфтяща с меки цветове от рая,
негова бе във всяка тъмна стая,
ала и тя измамна оказа се накрая!


харесва ли ти?

първо....няма DEDICATED TO!
;d

Цитат :

Косите й - бурно падащ водопад,
а устните - пир за всеки негов глад.

И края много ми допаднаха. So, yhesss.
имаш стил,
продължавай да работиш!

Ама си направи тема. : (

първо те попитах дали ти харесва! няма да подарявам боклуци!
стил?! :D аз пиша от един месец само защото искам стихосбирка :D

Спри , Sonic youth , Майсторът са ми любимите на Char (((((:

Мерси. ^^^ И на мене Sonic youth ми е любимото.
Коментирай ми в темата отсега нататък, щото вече там ще пускам.
:р

Стая





Стая... крещяща... с очи, в която живея от ден до зори.

Стая... в живота ми има място само за нея.

Стая... по детство, където копнея!!!

Легло, на което спя, любя и пиша...

Легло, на което рисувам съня...

Легло, на което един ден ще умра!!!

Всяка вещ тук носи ми спомен,

всяка вещ тук мен определя,

всеки ден тук е приятен, та дори и неделя.



Изповед





Животът ми се превърна в захабена карта от събития, картата остарява, избелява, а нови страници, уви, няма – амортизира се... събитията бяха... Станах безличен, като некролог на непознат човек, залепен прилежно на електрически стълб - дано и близките ми не ме забравят!

Щеше ми се да имам повече време – толкова неща имам да сторя, а толкова сторих и пак малко направих – да си човек е непосилна задача... да бъдеш верен и да простиш... да посветиш на любимата стих.

Мислейки за стореното от мен дотук, се изпълвам с мижаво чувство на микроб; ако бях микроб, щях да съм велик, но аз съм човек и делата ми са незначителни, листовете за поеми - празни...

Всеки иска да остави нещо след себе си – пари, деца, имот, кола!!!

Не, мерси – в тях се крият всички обвързващи и спиращи неща... на полъха на вятъра, за да се възкача.

Искам чувствата си да оставя, възприятията си да предам, любовта си да нарисувам, но преди това да кажа всичко, от което ме е срам.

Срам ме е, че мога още, но се спирам... къде отиде замечтаното дете - превърна се в крайно обременен човек... а лошото е, че всички станахме такива, нали, приятели?

Срам ме е, че не обичах истински, когато можех да го правя, заслепен от блясъка младежки и от мисълта, че в самотата е най–истинското щастие...

Срам ме е, че ме е срам, че живота си опропастих, а можех... ех, можех, но не мога вече!

Живея - значи търся, страдайки... умирам обичайки, защото знам, че баналната действителност души любовта! - а можех повече да те обичам.

Аз умирам с Любовта и възкръсвам – страдайки, търсейки отново, за да се втурна в поредната си гибел...

Умираме още от раждането си – прост биологичен закон. Всичко е въпрос на време.

Следователно: живея - значи умирам...





Това са някои от нещата, които писах преди доста време, ако ви харесат има още ;-)

Veren, предлагам да постваш направо тук : )

Това ''Стая'' ми хареса ужасно много! Браво!
Рядко срещам момчета да пишат добре...

ЗЛОБА

Вашият живот не струва нищо,
не струва даже пукната пара!!!
Вие трябва да умрете,
за да се възроди света!!!
Вие нерези и псета, вие изрудените глупци,
за вас не трябва мир да има,
около вас не трябва този свят да се върти!!!

На последния чин



На последния чин седи едно момче,
на последния чин винаги има едно самотно дете.

Този изгнанник ,
той не съществува-
ние сме там, а него го няма-
той ни говори,
а някои непрестанно го псува!

Жестоки са децата жесток е и човека
тъжно е детето...
няма за него опека!
На последния чин стават страшни неща-
там е винаги тъжно
и е безспир есента!!!
На последния чин се вихрят обиди
и се шири безплодна агресия-
боли го малчугана...
той е в депресия.

Ще ми се да му помогна и да му подам ръка,
но уви... и аз бях от онези, които го руга!!!
Преглъщам вината си със унижение, стоя
на последния чин и плача, но е късно-
за онова момче няма вече спасение.

На стари години разбрах моите грешки,
На стари години разбрах, че се развих нечовешки.

МАЛКОТО ДЕТЕ е все едно пред очите ми – бихме го
плюхме го и сега чак виждам сълзите му.

Простете на този човек за неговата деформация
Toй е изрод благорарение на нашите добри намерения,
Благодарение на нашите безброй извръщения!!!








Плод на личен опит.
Ще се радвам на градивна критика.