Шарл Пиер Бодлер

Шарл Пиер Бодлер е френски поет, критик и преводач, една от най-влиятелните и противоречиви фигури във френския културен живот на 19 век.

Шарл Бодлер е роден през 1821 в Париж в семейството на висш държавен чиновник. Баща му умира през 1827 и майка му се жени повторно за офицер, работил по-късно като посланик в различни страни. Бодлер получава образованието си в Лион (1831-1836) и Париж (1836-1839).

През следващите години Бодлер води нередовен живот, като се смята, че по това време се разболява от сифилис. За да го вкарат в правия път, настойниците му го изпращат на пътешествие до Индия. След завръщането си в Париж Бодлер е вече пълнолетен, но продължава екстравагантния си живот и, тъй като е заплашен от разорение, семейството му поставя имуществото му под попечителство. През този период той се запознава с мулатката Жана Дювал, връзката с която продължава до края на живота му.

През 1845 и 1846 Бодлер публикува критични прегледи на съвременното изкуство, които привличат внимание със смелостта на обявените възгледи. Той взема участие в Революцията от 1848 и за известно време се интересува от политика, но възгледите му преминават през анархизма на Пиер-Жозеф Прудон, историята на „Raison d'Ėtat“ на Джузепе Ферари до ултрамонтанската критика на либерализма на Жозеф дьо Местр.


През 1857 Бодлер публикува своята първа и най-известна стихосбирка „Цветя на злото“ („Les fleurs du mal“). Тя е издадена от неговия приятел Огюст Пуле Маласис, който наследява печатница в Алансон. Стихотворенията са високо оценени от малък кръг читатели, но сюжетът им предизвиква недоволството на критиката и широката публика. Основните теми за секса и смъртта са смятани за скандални и книгата се превръща в нарицателно за неблагоприличие. Бодлер, издателят му и печатарят му са съдени за нарушаване на обществения морал. Стихосбирката е преиздадена през 1861 със значителни допълнения.

Сред другите произведения на Бодлер са „Малки поеми в проза“ („Petits Poèmes en prose“), поредица критически статии, включени в „Pays, Exposition universelle“, изследвания на творчеството на Гюстав Флобер, Теофил Готие и Оноре дьо Балзак, статии в сборниците „Poètes francais“ и „Les Paradis artificiels: opium et haschisch“.

В средата на 40-те години Бодлер се запознава с работите на Едгар Алън По, които му правят силно впечатление. Почти до края на живота си той превежда на френски негови произведения.

Междувременно финансовите затруднения на Бодлер се засилват, особено след фалита на неговия приятел и издател Огюст Пуле Маласис през 1861. През 1864 заминава за Брюксел, където се надява да продаде правата за своите произведения. През този период, освен пристрастеността си към опиума, той започва и да пие много. През 1866 получава удар, вследствие на който е парализиран. Последните две години от живота си прекарва в санаториуми в Брюксел и Париж, където умира през 1867.








Отровата

Виното превръща бързо кръчми и бордеи стари

в зали, пълни с чудеса,

и изплуват колонади като странни дървеса

от златистовинените пари:

слънце, паднало ранено сред мъгливи небеса.



Опиумът изпарява граници, ломи прегради,

всичко, дето ни души;

и насладите изостря, и живота ни руши —

с черните и горестни наслади

той препълнил е съсъда на най-крехките души.



Но какво ли по-отровно е от влагата в очите,

от очите с чар зелен:

езера, в които моят дух трепери ужасен.

На тълпи събират се мечтите

и от бездните горчиви пият в своя тежък плен.



Но какво е по-отровно от убийственото чудо —

твойта хапеща уста;

слюнка, хвърлила духа ми сред забравата в страстта,

ме замайва и завъртва лудо,

и ме тласка неусетно към реката на Смъртта.





Фонтанът от кръв

Понякога се виждам от свойта скръб облян;

със стонове ритмични струи като фонтан,

успявам всеки шум — най-малкия! — да хвана,

опипвам се, но не откривам нийде рана.



Тече в града, подобно арена очертан —

всяко паве е остров сред кървав океан;

засища жаждата на всяка твар презряна,

природата — и тя червена стана.



На виното всесилно се молех често аз,

дано приспи за малко рушащия ме бяс;

изостри то слуха и моите зеници!



На любовта се молех за сън — да се смили,

но любовта за мене е ложе от игли

и трябва да поя жестоките девици!




Авел и Каин

Племе на Авел, яж и препивай!

Господ те гледа с любящи очи.


Племе на Каин, в дрипи се свивай

и до смъртта си в калта се влачи.


Племе на Авел, на Серафима

с жертвен тамян гъделичкаш носа.


Племе на Каин — непримиримо, —

твоите мъки безкрайни не са!


Племе на Авел, с пълни хамбари,

с пълни обори живей в благодат;


племе на Каин, псета ли стари

жално в стомасите вият от глад?


Племе на Авел, вечно преяли,

дремете кротко в семеен уют;


племе на Каин, като чакали

в дупките тракате зъби от студ!


Племе на Авел — всичко да ражда!

Твоето злато плоди и деца.


Племе на Каин, все тая жажда,

стига — не гаснат ли ваште сърца?


Племе на Авел, ще опасете

шумата и по дървото накрай!


Племе на Каин, с кръв по нозете,

с гладната челяд се скитай и трай!

II

Племе на Авел, вашите мърши

топлата пръст ще торят — запомни!


Племе на Каин, кой ще довърши

твоята работа в идните дни?


Племе на Авел! Срам, о, проклето —

стигат и сопи за твоите стрели.


Племе на Каин, скачай в небето

и на земята бога хвърли!

Френската лирика е малко странна, но пък красива по свой начин.

blue_skies_f написа:

Френската лирика е малко странна, но пък красива по свой начин.

''Цветята на злото'' е най-странната книга , която съм чел. Нищо чудно , че авторът и е бил преследван от закона заради нея. Все пак подобни стихотворения са били недопустими по онова време.

Не съм я чела, но обещавам да я намеря и прочета. Не съм чела нещо френско, което да не ме е карало да се чудя дали съм нормална или дали автора е нормален. :) Сещам се за още един френски лирик, който пишеше адски нежно, учихме го в 10ти клас, но за нещастие не се сещам за името му. Помня само,че беше хомосексуалист, неприеман от обществото по това време, гонен и преследван, поради бохемския си начин на живот, ще потърся в гъгъл или в тетрадката си по литература, за да постна.
Какво друго френско си чел ?

Пол Верлен също ми допада. Не знам дали за него не се сещаш , защото той е имал връзка с Рембо.

Златен си - за Артюр Рембо говорех :)

Май ще трябва да се поинтересувам малко повече от него. :)

Не би било зле. Аз карам единствено на спомени, но помня,че бях впечатлена. Намерих си "Цветята на злото", чета ги сега. След това ще се прехвърля на Пол Верлен иии .... по-късно на Артюр Рембо, ще си направя ден на френската лирика.
Благодаря ти,че ме подсети за нея!

Aз така и не успях да намеря цялата книга в нета , но пък си я купих преди 3-4 години някъде. Иначе има доста неща в www.chitanka.info :)

От там чета, да. Там като цяло има доста неща, добър портал е :)

Акцията срещу читанка беше уникално изпълнение btw Oказаха се най-големите бандити.

Акцията срещу читанка? Аз знам,че го спряха по едно време, но защо и по каква причина не разбрах. Просветли ме, моля те.

http://dbs-books.net/?p=824
Това е доста добро. :)

Chant d'automne

I

Bientôt nous plongerons dans les froides ténèbres;
Adieu, vive clarté de nos étés trop courts!
J'entends déjà tomber avec des chocs funèbres
Le bois retentissant sur le pavé des cours.

Tout l'hiver va rentrer dans mon être: colère,
Haine, frissons, horreur, labeur dur et forcé,
Et, comme le soleil dans son enfer polaire,
Mon coeur ne sera plus qu'un bloc rouge et glacé.

J'écoute en frémissant chaque bûche qui tombe
L'échafaud qu'on bâtit n'a pas d'écho plus sourd.
Mon esprit est pareil à la tour qui succombe
Sous les coups du bélier infatigable et lourd.

II me semble, bercé par ce choc monotone,
Qu'on cloue en grande hâte un cercueil quelque part.
Pour qui? — C'était hier l'été; voici l'automne!
Ce bruit mystérieux sonne comme un départ.

II

J'aime de vos longs yeux la lumière verdâtre,
Douce beauté, mais tout aujourd'hui m'est amer,
Et rien, ni votre amour, ni le boudoir, ni l'âtre,
Ne me vaut le soleil rayonnant sur la mer.

Et pourtant aimez-moi, tendre coeur! soyez mère,
Même pour un ingrat, même pour un méchant;
Amante ou soeur, soyez la douceur éphémère
D'un glorieux automne ou d'un soleil couchant.

Courte tâche! La tombe attend; elle est avide!
Ah! laissez-moi, mon front posé sur vos genoux,
Goûter, en regrettant l'été blanc et torride,
De l'arrière-saison le rayon jaune et doux!

— Charles Baudelaire
любимото ми...:)

Макар че странните черти,
магьоснице с очи зелени,
от вежди зли са украсени
и ангел не напомняш ти,

боготворя те, о, желана,
ти, мой непобедим порок!
Тъй както жрец пред своя бог
със сляпа вяра се прекланя.

Ухаят в гъстата коса
пустини и гори безкрайни,
главата ти е пълна с тайни
и с непознати чудеса.

Като кадилница упойна
ухае в тъмното плътта;
опиваш като вечерта,
о, нимфо свъсена и знойна.

Унася виното в мечти,
но не и като твойта нега;
дори мъртвеца от ковчега
ще вдигнеш с ласките си ти.

Гърбът, гръдта ти затрептяла
и ханшът в пламнали вълни;
ти и възглавките плени
със стойки, сластни до премала.

Понякога да утолиш
беса си и страстта сурова,
ти свойта жертва си готова
с целувки да окървавиш.

Разкъсваш ме със смях ужасно,
ти, твар със смугло зло лице,
и впиваш в моето сърце
око, като луна безстрастно.

В пантофките ти от атлаз,
в нозете дивно издължени,
и радостта, и своя гений,
и свойта участ хвърлям аз.

Духът ми болен е, но с мощ ти
ще го дариш и поведеш!
О ти, проблясък, дъх горвщ
сред моите сибирски нощи.