Димчо Дебелянов

Дали се е случило нявга - не помна,
не знам - ще се случи ли... Тъжен и морен,
аз плувах самин из тълпата огромна
на някакъв град огрешен и позорен.
Над мене, замръзнало в мисъл безумна,
небето немееше странно далече,
а долу се носеше музика шумна
от стъпки, от смях и преплетени речи.
Но горди и сластни очи не зовяха
на уличен пир мойте жажди смирени -
мъжете там хилави воини бяха,
жените - отвъргнати, неми сирени...
В миг глуха вълна над града се пронесе,
в миг всичко в заглъхналост странна потъна,
аз сетих и страх и молитви в сърце си
и видех света като пропаст бездънна.
Незрими води, с глух и таинствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни надежда, ни спомен -
и нямаше там ни пространство, ни време...
И с поглед стъмен от предсмъртна замая
аз плахо превих колена прималняли,
помислих, че някакъв глас ще вещае
незнаен завет из незнайни скрижали,
че някакъм бог умилен ще разкрие,
след толкова дни на безумства метежни:
защо е тъй горд и надвластен, а ние -
тъй слаби, тъй горестни, тъй безнедеждни!
Напразно, уви! - Невъзпламнал угасна
великият миг на великото чудо,
нов суетен стрем из тълпата ме тласна,
мечтата смени безпощадна пробуда -
и ропот, и смях в тишината нахлуха...
"Пиян е, безумен е!" - някой прошушна...
Аз станах. - Небето бе празно и глухо...
Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.

Пропасти вечни делят те от мене,

зная, че ти си безкрайно далеч,

но пак като лъч след вековно затмение,

чакам да дойдеш... Ще дойдеш ли?

- Никога веч!



Рано пробуден, с тъги непросветни,

впивам аз погледи в мрака далеч

и с клетви, и жал, безутешно преплетени,

чакам да съмне... Ще съмне ли?

- Никога веч!



Мойте градини Неволята черна

с преспи засипа. Те дремят далеч,

а химни и смях в полунощ обезверена

чакам да трепнат!... Ще трепнат ли?

- Никога веч!

Тони, това в оригинал се казва "nevermore" :)
Инак аз много обичам Дебелянов, дори още помня любимото си стихотворение на изуст. Ето го и него:

"И ето скърб крила над мен привежда,
ти моето сетно щастие разруши.
И в този път на мрак и безнадежда
какво ще може да ме утеши.

А как мечтаех със тебе да достигна
аз търсений предел на радостта.
В призвездна висока да се издигна
над пропасти от смрад и суета."

Tрябваше да му сложа заглавието :)

ЧЕРНА ПЕСЕН

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.

Излиза за пръв път в сп. "Съвременник", г. II, кн. 6 от 15.V.1910 г.

Черна песен ми е едно от най-любимите.

Лунен блясък

На лунния блясък вълните
заливат пустинния път -
кат сенки печални върбите
безмълвни край него стърчат.

Лъх ведър нивята заспали
облъхва след огнений зной -
то сякаш сонм ангели бяли
преливат ги с златен покой.

Звезда към земята полита
от свода бездънно дълбок,
душата се вслушва: долита
глух шум от планински поток.

И в блянове тъмни увлечен,
аз плувам в безсилни лъчи,
милуван от спомен далечен
за две лъчезарни очи..

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ


Разсеян разказ

Връщам се в 3 часа сутринта. Запалвам кревата и се тръсвам уморен въз лампата. Тъкмо в полунощ се събуждам. Иска ми се пак да се събудя, пък очите ми се отворени стоят. Почвам да чета една критика за Никола Атанасов през 1909 година от българската литература и все не мога да заспя. По едно време хазаинът се отваря и вратата влиза. "Аз, казва, много късно се прибирате, и със съня си разваляте шума на хората. Нахалността си не плащате, а кирията ви няма край. Вие не може повече да търпите и ние ще трябва да се изнесем?" Излиза. Гледам навън - слънцето преминало и нощта изгряла. Виждам, че не може вече да се става, затова - заспивам, измивам си обущата и си ваксвам лицето. Турям си главата, пък яката ми тежиии... Решавам да не ходя към улиците, а да тръгна из канцеларията, да си търся друга квартира, за да покажа на човешкото безсърдечие, че и ние имаме малко хазайско достойнство.

Наложиха ми после едно отсъствие за неоправдано наказание от работа.