Малки разкази или просто изповеди

Сещате се, някои разкази са прекалено малки и неизвестни за отделна тема..но пък са прекалено дълги за поставянето им в 'люибми цитати'
Аз се вдъхнових днес от следното произведение на изкуството, което ми взе дъха просто..

Елин Рахнев - Канела 6

Само когато си тръгваш, правя опити за поезия. Само тогава изпитвам естествена необходимост да се изразя, да публикувам остатъците от организма си. Само тогава мога да гравирам комплексите си сред тези редове. Да прожектирам кинолентата от ирисите си. Това е разточителен, полифоничен процес. Това е сърдечен мониторинг. Това е интервенция върху всяка чиста клетка. Това е да гониш трамвая в село Рударци. Това е да тананикаш Шопен в магазин за колбаси. Това е няколко пъти "Смърт във Венеция". Това е основен, пълен, завършен курс по тъга.


Отложих всичките си самоубийства заради теб. Изрязах всичките си депресии. Остъргах сълзите си до тенекия. Оставих кръвното си налягане да се рее сред вятъра, надеждата, маковете. Аз - един, който уважава смъртта. Цялостното й присъствие. Безцеремонно се взрях в миглите ти. Изтъпях по миглите ти. Нашмърках се от миглите ти. Облакътен върху миглите ти, започнах да превеждам света през тях. Може би никога не съм те заслужавал. Може би съм демоверсия на бъдещите ти планове. Може би съм работен вариант на някой друг след мен.


Приех трептенето на миглите ти като конституция. Диханието ти като доктрина. Това беше важно за мен. Като първа необходимост. Като петия сезон. Като прозорец в стая. Като бял лебед в лебедово езеро. Като естетика, на която мога да остана верен. Като единствената възможност да покажа среден пръст на света. Ексклузивна възможност да се усмихна. Никога не съм се смял така. С пълно гърло. С всички зъби. Аз един на последно раздаване. Аз - PR на аутизма и Цветаева. Аз - дистрибутор на винилово щастие. Аз - юпи от 18. век... За какво ти бях изобщо.


Много ме боли, когато си тръгваш. Това не е някаква глезотия. Нито творческа сентенция. Нито аристократичен модус... Това е болка. Отляво надясно, от сутрин до вечер, от мрак до изгрев. Това е елен в панелка. Лилия във ваза. Луна в чаша. Наясно съм, че само през поезията мога да кажа още нещо за себе си. Да се захлупя тотално в арта. Да пропагандирам сецесиона, хубавото, чучулигите... Позитивното в новите поколения. Но това е болка. Много ме боли. Генезисно, пост, суб ме боли. Това е армани на болката. Това е "Болка, Болко-о, Болчице..." от А.Г.


Оттук нататък всеки ден ще те забравям. Това ще бъде дълъг и метастазен процес. Това ще бъде до последния ми пирогов. До последната ми диагноза. Това ще бъде неотменна част от жизнените ми функции. Това ще бъде дълбоко в четката ми за зъби. В лявото ми полукълбо. Във всичките ми бъбреци и функции. Аз - който исках да бъда импресарио на миглите ти. Аз - който направих всичките си творчески планове около трептенето им. Аз, който ги разказвах пред сорбоните. Аз, който затворих всички светове в очертанията ти... Сега изобщо на кой свят съм...


Всъщност това не е опит за поезия. Нито литургия пред общественото. Това е утопична възможност пак да се усмихна. Да изтекат соковете ми от бакарди и от бира. Отново да се сбъдна сред готиките, месечините, росата. Толкова обикновени неща. Толкова сложни за мен. Това няма нищо общо с поезията. Трептенето на миглите ти е поезията. Другото е секънд хенд, търт хенд, другото е Томас Ман без "Смърт във Венеция", U2 без Боно, есен без жълто. Трептенето на миглите ти е началото и краят на поезията. То е избрано от Уитман до днешните пишещи братя.

Ще пусна и аз скоро....
след като кажа че тоя разказ
ме отвя като торнадо млада топола.
Страхотен е.

Няма такова място - далеч

Ричард Бах

(Рей като Ray)

Рей! Благодаря Ти, че ме повика на своя Рожден ден. Твоят дом е на хиляди мили от мен, а аз се отправям на пътешествие само в особени случаи…Рожденият ден на Рей – това е точно такъв случай, и аз с нетърпение очаквам срещата с Теб…

Аз се отправям на път, доверявайки се на сърцето на Колибрито, което ние с Теб срещнахме много отдавна. То, както винаги, беше много приветливо, но когато аз му казах, че малката Рей е пораснала, и че аз отивам при нея с подарък за Рождения й ден, то много се удиви. Дълго летяхме в тишина, и накрая то промълви: “Аз разбрах съвсем малко от това, което ти ми каза, но най-малко от всичко ми е ясно, как така отиваш на Рожден ден.”

- Разбира се, аз отивам на Рожден ден. - отговорих аз. – Какво неразбираемо има? – то помълча, а когато стигнахме до гнездото на Бухала, каза: “ Могат ли милите на практика да ни разделят с приятелите ни? Ако ти искаш да си с нея, нима вече не си с нея?”

- Малката Рей порасна, и аз отивам с подарък при нея на Рождения й ден, - казах аз на Бухала. След разговора с Колибрито, ми беше странно да изговарям думата отивам, но я произнесох така, че Бухалът да ме разбере. Той също дълго летя мълчаливо. Това мълчание беше изпълнено с доброжелателност, но когато ме остави цял и читав в дома на Орела, промълви:
“Аз разбрах съвсем малко от това, което ти ми каза, но най-малко от всичко разбрах, защо наричаш свой приятел малък!”

- Разбира се, тя е малка, - отговорих аз – защото още не е станала възрастна. Какво неразбираемо има в това?
Бухалът ме погледна с дълбокия поглед на кехлибарените си очи, усмихна се и каза : “А ти помисли”.

- Малката Рей порасна, и аз отивам с подарък при нея на Рождения й ден, - казах на Орела. След разговора с Колибрито и Бухала беше странно да казвам отивам и малка, но ги произнесох така, че Орелът да ме разбере. Ние се издигнахме с него над върховете и се реехме с планинския вятър. Накрая той промълви:
“ Аз разбрах съвсем малко от това, което ти ми каза, но най-малко от всичко разбрах думата рожден ден.”

- Разбира се, Рожден ден, - отговорих аз – Ние ще отпразнуваме този миг, когато Рей се е появила на този свят, и до който нея още я е нямало. Какво неразбираемо има в това? – Орелът, прибирайки криле се спусна надолу и меко се приземи в пустинните пясъци.

”Времето, когато Рей я е нямало? Не ти ли се струва, че е точно обратното - живота на Рей е започнал, когато още е нямало време?”

- Малката Рей порасна, и аз отивам с подарък при нея на Рождения й ден, - казах на Сокола. След разговора с Колибрито, Бухала и Орела, беше странно да изговарям думите отивам, малка и рожден ден , но аз ги произнесох така , че соколът да ме разбере. Под нас, далече долу заплува пустинята. В края на пътя той промълви: “Знаеш ли, аз разбрах съвсем малко от това, което ми каза, но най-малко разбрах това – порасна.“

- Разбира се, порасна, - отговорих аз . – Рей се приближава към това да стане възрастна, и още една година я дели от детството. Какво непонятно има в това?

- Това, което ти каза, въобще не означава “порасна” – той се вдигна във въздуха и се скри от погледа.

Аз знаех, че Чайката е много мъдра птица. Докато летяхме, аз старателно обмислях и подбирах думи, за да може, като ги чуе, тя да разбере, че аз вече съм се научил на нещо.

- Чайко, - казах аз накрая, - Защо ме носиш на своите криле към Рей, след като знаеш, че в действителност аз вече съм с нея?

Чайката ме носеше над морета, над хълмове, над улиците на градовете и скоро кацна безшумно на Твоя покрив.
“ Защото е важно – отговори тя, - ти да знаеш тази истина. До този момент, докато ти сам не я разбереш, докато сам не постигнеш цялата дълбочина, ти ще можеш да я предадеш само по ограничени начини, само със странична помощ – на машини, хора, птици.. Но помни – добави тя, - от това, че ти не постигаш истината, тя не престава да бъде истина.“ И Чайката отлетя.

Сега дойде време да ти покажа Твоя подарък. Даровете от стъкло и метал с времето се износват и предават на забвение, но аз приготвих за теб нещичко по-добро.

Аз Ти подарявам пръстен. Носи го. Той искри с особена светлина, и никой не може да Ти го отнеме, нито да го унищожи. Ти единствена в света ще виждаш този пръстен, така, както аз го виждах, докато беше мой.

Този пръстен ще те направи с нова дарба. Слагайки го, ти ще можеш да се възползваш от крилата на всяка от птиците, реещи се в небето. Ти ще можеш да виждаш техните златни очи, да докосваш вятъра, които пронизва бархетните им пера.. За теб ще се открие радостта от полета, извисявайки се, радостта от полета, реейки се над света и всички негови грижи. Ти можеш да оставаш в небето, колкото пожелаеш, да пропилееш нощта, да посрещнеш изгрева, и, когато почувстваш, че е настъпило времето - да се върнеш долу. Твоите въпроси ще получат отговори и всичките тревоги ще се разсеят.

Както и всичко, което не може да се докосва с ръце и да се вижда с очи, Твоят дар ще расте в зависимост от това как го използваш. Отначало ще можеш да правиш това само тогава, когато виждаш птици, с които да полетиш. Но после, когато дойде умението, Ти ще се научиш да летиш с птици, които не виждаш – и, в края на краищата ще забележиш, че не Ти е необходим нито пръстен, нито птица, за да летиш насаме със себе си по-високо от спокойствието на облаците. И , когато този ден настъпи, Ти си длъжна да предадеш този дар на този, който ще може да го използва, който може да осъзнае, че е важно само това, което е създадено от истина и радост, а не от метал и стъкло.

Рей, в този Твой особен-ден-в-годината аз празнувам заедно с Тебе за последен път, узнавайки това, на което ме научиха нашите приятели – птиците. Аз не мога да идвам при теб, защото аз вече съм тук. Ти не си малка, защото Ти вече порасна, Ти, както и всички нас, прескачаш от живот към живот, радвайки се на това, че живееш.

Ти нямаш рожден ден, защото винаги си живяла. Ти никога не си се раждала и никога няма да умреш. Ти не си дете на тези хора, които наричаш баща и майка,

Ти си им спътница в това ярко пътешествие, пълно с приключения, целта на което е да опознаеш същността на вещите.

Всеки подарък от приятел – това е пожелание за щастие, в това число и този пръстен.

Лети свободно и радостно над вечността от тази страна на рождението, и ние ще можем да се срещнем с теб и сега, и винаги, когато пожелаем, сред един огромен празник, на който няма край.