Собствени стихове, разкази

Ако някой пише разкази или поезия, бих се радвала да постне, за да прочетем всички.
аз лично имам блог.
http://elle10.blog.bg/

Нали има тема за лично творчество?

Другата тема е за лично музикално творчество (май).

Точно така.

^ Много си добра,имаше две думи,които смятам,че можеш да промениш ,например :
Около ние имаше още няколко души,които... и
Той я погледна, докато вървеше. Беше толкова красива и изящна, всичко в нея беше изваяно до съвършенство. Примерно. Иначе евала за всичко останало-емоцията,детайлите,описанията,атмосферата. Браво. :)

хъх, не ми трябваше.
браво right

Mерси за съветите Kass. Радвам се, че го прочетохте. Всъщност до този момент не бях писала нещо странично. В смисъл..преди си водех блог и пишех само за моите чувства, усещания, случки и прочее, това е първото, което ми дойде като идея за разказ (ако мога така да го нареча) и я осъществих. Бях споделила на anemic royalty една много добра идея за книга (тя също потвърди, че е добра ), която смятам да осъщества, но не на този етап. :]

right in two написа:

http://rightintwo.blog.bg/poezia/2010/10/04/pastel.615598

Всестранноразвита личност! Адски ми харесва!

по дяволите, само аз пиша в тая тема, чувствам се нелепо!
последен пост, докато някой не сложи нещо..

Right има доста добри строфи.
С пожелание за изпипване на ритъма и римата, защото за мен това са наистина важни неща в "мерената реч" (виж как хитро нарочно я нарекох "мерена" :Д)

А това
"Просто рима,
идва зима,
всичко спира"

кой знае защо, много ме накефи. :д
Мисля, че пасва за текст на песен. Аз напоследък се зарибих да пиша точно такива, само че не на български.


Не ме бива в заглавията, да знаете отсега

Не трябва да тичаме вечно.
не трябва да чупим стъкла.
и, с раздърпани рокли облечени,
върху прашните стъпала

не трябва да сядаме заедно,
задъхани от мечти,
и от млади, напиращи тайни.
Не трябва, не....аз и ти.

Защото "така не е редно"
Защото сме"дами", нали?
Защото си мислят, че вечно
ще ни спират, без да боли.

Защото си мислят, че с тези
каишки, колани, ръце
наистина ще ни препречат
пътя...Но аз казвам НЕ.

Нека тичаме. Нека обичаме.
Нека чупим души и стъкла.
Нека, болни от лудост хронично,
с заразени със младост тела,

нека скачаме от всички ръбове,
нека чупим крака и ръце,
и, напук на червените кръстове
да живеем със пълно сърце.

Нека знаят...те, всички, разумните,
дето правят редни неща:
аз ще тичам, ще скачам, ще чупя-
всичко в името на младостта.

ами аз съм от тея дето харесват поезията без рима...и затова не се старя особено върху тази част (: но честно казано и аз напоследък му обръщам много внимание..опитвам.

Строфа

Когато теб те няма,
нощта без звезди остава
и на вятъра студената прегръдка
цяла ме обгръща.

Прегърни ме!
До сърцето си нежно притисни ме,
цялата вземи ме
и от таз ледена милувка избави ме!

За да няма болка,
за да няма нужда,
с топлина гореща нахрани ме
и сляпа остави ме!



А иначе твоето е много хубаво (: *харесва ми* (а трябва да знаеш, че аз съм много критична..е не само към чуждото)
На мен ми харесва как оформяш структурата, точно това, което аз не мога и не се старя да правя

Бели стихове, значи. Не е моят стил, но има страхотни бели стихове. (nod)
но при тях също е важен ритъмът.
Ето, във Строфа
първият куплет доста ми допада, да, ако беше продължила другите два в същия ритъм щях да съм доволна. :Д
Както и да е, всичко наистина се изглажда с практика
Важни са искрата и желанието. :Д

Кал (тва по ЧУДО има заглавие)

(налага се да го изтрия, хи.)



О, и мерси, наистина^^

Горното е много добро!

не ме бива, но като ги писах ми харесваха:

Просто така

Седят на ъгъла, сгушени двама,
Седят си.. просто така.
Мислят, разиграват своята драма...
Май, че от много трева.

Седят и клатят се бавно във ритъм,
Без дума, мисъл и страх.
Отвънка жестоко смърди им на гръм,
а вътре напушва ги смях.


Преди!
Ти си толкова чудесна
както бели две луни
Мина, сърцето ми стресна
Помечтах си ОСТАНИ

Очите ти, тъй прекрасни
Като изящни езера
Разбрах аз, те са опасни
Обожавам те, ЕЛА

Блести и твоята коса,
Страхотна, чудна, МЕКА
Напомнят утринна роса
Обичам те , и HЕКА!

Тиси толкова красива,
Ти си най-изящно цвете
Като горска самодива
В свойте мрежи ме оплете

Пълнолуние

Луната, днес е цяла.
Изпипана, чудесна, бяла!
Перфектно кръгла тя е,
Май всички я харесват... ДА БЕ?!

Някой, сам си пак седи
Той не е човек като преди,
Козината му расте,
Никой не можа да разбере!

Писък чу се през нощта
Писък, от "нашата" врата.
Писък, не е съдбата,
Писъка пак вътре от душата.

Чукване на любовта,
Огледа се, беше тя сама
Зачуди се, и влезе
Чу тя "БЯГАЙ", но не излезе!

Лоша грешка бе това,
Аз разбрах го рано сутринта,
Целия бях в женска кръв
И този път, ни последен ни пръв.




Имам и още, но те съвсем не струват.

Цитат :

Луната, днес е цяла.
Изпипана, чудесна, бяла

Може би ти върви най-много на тази тематика, повече саркастично и грубо, отколкото друго. Имам чувството, че сам не се приемаш насериозно.
Във второто, от друга страна, има много добра емоция ии

"помечтах си, остани. Обожавам те, ела" звучат доста на място. Обаче малко прекалено патетично. И грешките в ритъма, сигурно си знаеш. Само не трябва да се обезсърчаваш, ако ти е доставило удоволствие веднъж да пишеш, ще ти достави пак. :р


Спри


Почакай ме- преди да си заминеш-
да свикна да мечтая в сиво,
да подържа ръцете ти-изстинали
да ги запомня-в гънки и извивки,

да помириша дрехите ти малко
и да се сгуша в меката им вълна,
макар че ароматът им ще казва
"Отивам си. И няма да се върна."

Почакай ме. Във длани ще те хвана-
първо лицето, после тялото, косите.
Ще кажа " Хвърляш ме- отрано.
И на кого?" А ти ще кажеш "На звездите".

"С кого ще викам птици в тишината,
ще моля на криле да ме поемат
и да ме запокитят в синевата?"
А ти ще кажеш " не мога да те взема".

"О, ти ми взимаш птиците, мечтите,
сетивните усещания- всичко.
А аз от тебе? АЗ кога ще взимам?"
А ти ще кажеш "Не остана нищо".

"Отиваш си, защото си ограбен?"
А ти ще кажеш "Да. Но не от тебе".
Почакай ме. Ей там, до светофара,
където мига аленото време

и светва- черна пауза-в зелено.
Аз искам ненаситно дълго"Сбогом",
още ухания и снимки, още време,
за да не бъде толкова жестоко.

Почакай ме- в средата на перона,
където вечно е препълнено и тъжно.
Почакай ме, почакай ме, защото
сбогуванията винаги са дълги.

(различни неща, харесвани от различни хора :д)

Char, много ми хареса Кал, дори малко ми напомня като стил или просто като внушение на Вапцаров и може би малко на Яворов и Далчев.Наистина е готино, както и онова без заглавието
right in two, харесва ми в твоето препратката към Парфюмът

anemic_royalty, това беше най-хубавият комплимент евър, обожавам Вапцаров!^^^


The blablablahh


Уморих се от плаващи кораби
със издути до болка платна,
вечно търсещи, вечно самотни
във морето си от тишина,

вечно чакащи място за котва,
ослепели от празни мечти,
натежали от стари съкровища...
Капитане, къде ли си ти?

Да развееш прибраните флагове,
да прокараш по руля ръка,
и, облегнал плещи на мачтата
да се смееш с лице към нощта?

Капитане, защо си залостен
във затвор от суха земя
оковала белите кости?
Ти ела. За последно ела.

За последно ела да събудиш
тази скърцаща, стара душа
свита дълбоко във кораба.
Със вечерния прилив ела.

Мини през мрежи и камъни,
и умри със всяка вълна.
Остани на всяко пристанище.
Сред морето от тишина

ще отплава - безлюден- корабът.
Ще намери- но може би-
пристан, място за котва.
Или поне милостиви скали.

Интересно. Личи си,ч е се стараете и имате ентусиазъм, браво. Аз пък... на мен не ми се отдава ( за жалост )
Опитвала съм се доста пъти да пиша ма не е за мене явно... по-скоро нещо някой и друг разказ, ама и те ми се получават рядко силни.

Ентусиазъм, да. Чак старание...не мисля, че е нужно. :Д
Старая се, когато си уча уроците. Това е за удоволствие...като слушането на музика.
Колкото до прозата, при мене май е обратното- по си харесвам поезията.

Харесвам доста картини, които описваш и, ъм, имаш въображение. Обаче едно- ритъмът, за което вече говорих, друго- стихотворението е доста дълго и някъде губя нишката. Може би е в мен вината, но наистина я губя.

държа да пусна нещо, което написах току що, въпреки че ДоРеМи и рандъм хора ме разсейваха. Не се бойте да критикувате. :Д

Sonic youth

Младостта- позастояла
с вкус на смачкани мечти.
В органичното ми тяло
раждат се и мрат звезди.
Като фокусник се мятам
по ръба на всеки нож
Моят дом не е земята
Моят ден е всяка нощ
Другите- не ги привлича
да летят без парашут.
Младостта ми е различна-
младост на побъркан шут.
Тяхната е застояла-
младост с ферментирал вкус.
Моят дом не е земята.
Аз съм звезден автобус.

следващият път като ми дойде музата, ще напиша нещо и специално за теб ще се постарая да има ритъм. Но искам да отбележа, че проблема с ритъма, не е само в писането, като цяло нямам никакво чувство за ритъм..за музика, за стихове, за подредба на действия, даже за танци, абе за каквото се сетиш аз съм пълния ритмичен инвалид

а иначе това последното, което постна, най-много ми хареса от всички..някак си повече го усещам, браво

Йее. :д
Държа да има DEDICATED TO в началото на стихотворението.
:Д
Пък каквото се получи...и мерси, на ДоРеМи последното също му е любимо, явно има нещо тука. :Д