Дадаизъм..арт гневът!

Дадаизъм


"Андре Салмон взима пръв думата. Рецитира се поезия. Публиката е доволна, защото все пак чува нещо като изкуство. Но скоро удоволствието се помрачава. Маскирани хора започват да декламират някакъв неразбираем текст на Брьотон. Цара чете статия от вестник, която обявява за поема, под акомпанимента на звънци и кречетала. Публиката не издържа и ги освирква. Накрая показват картина от Пикабия, напълно скандална от художествена гледна точка, наречена МНОО. Публиката, която посещава тези зрелища, зажадняла за някакво ново изкуство, е възмутена от това, което и се поднася. Недоумява, гневи се и замерва "актьорите" с домати, яйца и котлети, дори се опитва да се саморазправи с тях. Полицията е принудена да се намеси. Но тъкмо това желаят те! В техните манифести, които се четат и печатат, четем още: Предоставям на разположение на моята аудитория Изкуството, Красотата и всичко останало. Изкуство? Красота? - НИЩО."
Това не е началото или краят на абсурда, наречен дада. Това не е също началото или краят на изкуството. Това по-скоро е тласъкът, който избутва от обичайните релси представите на човечеството за изкуство. Нека се обърнем за помощ към историята, която ще отговори на въпросите ни, както винаги, нееднозначно.
1916 г. Европа е заразена от треската на войната. Нестабилната политическа обстановка поражда напрежение сред масите. В тази атмосфера, вещаеща реки от кръв и сълзи, един от малкото мирни оазиси - Цюрих - събира няколко млади творци, отвратени от всички размирици и коварни политически игри. Тристан Цара, Жан Арп, Макс Ернст, Хуго Бал и Рихард Хюлзенбек поставят началото на може би най-анархистичното движение на 20-ти век.
Легендата започва още 1915г. с преместването на Хуго Бал и неговата любима Еми Хенингс от Мюнхен в Цюрих, където откриват небезизвестното "Кабаре Волтер". Декорацията е направена с помощта на няколко художника - картини на Макс Опенхаймер и Жан Арп и маски, изработени от Марсел Янко. Броят на постоянните посетители не надхвърлял 50 и всяка вечер на малката сцена в "Кабаре Волтер" се е случвало нещо - песни, литературни четения, музика и танци. Не може да се каже, че първите прояви в кабарето са били типично дадаистки по характер. Но новините за войната, нахлуващи от външния свят, дават повече ярост и увереност сред младите творци и все по-силни стават тяхното отрицание на всички правила и стремежите им да съборят установените бариери. Нещо като отговор на безсмислието на войната. Този в началото безгласен протест прераства в открита борба и води до изобретяването на нови начини на изразяване в литературата, музиката и танца, както и до появата на пърформанса. Започват да се съчиняват странни поеми, базирани на звуци, подредени по произволен начин без каквото и да било значение. Тези поеми биват изигравани върху малката кабаретна сцена. Оформя се нещо като група от недоволни идейни младежи, на която липсва единствено подходящо име.
Съществуват много митове около появата на името дада, но най-разпространеният е, че то е било изнамерено от Тристан Цара при случайното отваряне на речника "Ларус". "Дада" означава "конче" на детски език, но също така и "любима идея". Трудно може да се каже дали наистина Цара е автор на името, тъй като Хюлзенбек твърди друго. Споре наистина това е било така. Хюлзенбек твърди друго. Според неговите записки, името е изцяло откритие на Хюго Бал и множество доказателства водят до това твърдение. В крайна сметка е без значение. Важното в случая е, че думата "дада" съвпада изцяло с характера, идеите, наивността и нихилизма на движението.
Особен интерес представляват пърформансите, чиято провокация създава неприятелски взаимоотношения между дада и полицията, а понякога дори и между дада и публиката. "На сцената чукат с ключове по кутии - това представлява музиката, докато публиката, полудяла, започва да протестира. Сернер, вместо да рецитира стихотворения, поставя букет в краката на един шивашки манекен. Глас, скрит под шапка във формата на бучка захар, рецитира поема от Арп. Хюлзенбек реве все по-силно и по-силно свои стихове, докато Цара удря в ритъма и със същото кресчендо върху голям сандък. Хюлзенбек и Цара почват да танцуват, ревейки като малки мечки, или вмъкнати в чувал, с конци на главата, се клатушкат в упражнение, наречено "черен папагал". Цара импровизира химични и статични стихотворения..." Описани са още много подобни случаи, в които Хуго Бал рецитира на сцената някоя от прочутите си звукови поеми. Една такава е:
"gadji beri bimba glandridi laula lonni cadori gadjama gramma berida bimbala glandri galassassa laulitalomini gadji beri bin blassa glassala laula lonni cadorsu sassala bim gadjama tuffm i zimzalla binban gligla wowolimai bin beri ban o katalominai rhinozerossola hopsamen laulitalomini hoooo gadjama rhinozerossola hopsamen bluku terullala blaulala looo" .
Много използвана литературна техника е "случайният стих". Тази техника е възприета по-късно и от сюрреалистите. Тристан Цара описва начина за създаване на един такъв стих по следния начин: "Вземете вестник. Вземете ножица. Изберете статия с големината на желания стих. Изрежете статията. След това изрежете всяка една отделна дума и ги сложете в една торба. Разклатете леко торбата. После изваждайте парчетата едно след друго. Записвайте всичко съзнателно. Поемата ще е като вас." За пръв път е описан процеса на създаване на едно художествено произведение. Макар и по този начин случайните стихове да губят загадъчната си аура, по-интересна при тях е начинът на изобретяването им.
В един от манифестите на дада се разкрива истинското значение и идеи на това движение. "Няма художници, няма литератори, нито музиканти или скулптори, няма религии, нито републиканци, нито роялисти, нито империалисти, нито анархисти, няма социалисти, нито болшевики, политици и пролетарии, няма демократи, нито армии, няма полиция, нито партии, край на тези всички идиотщини, няма вече нищо, нищо, нищо, НИЩО, НИЩО, НИЩО." Дада е доведен до край нихилизъм, тотално отрицание, което не признава дори себе си ("Истинският дадаист е против дада." Т.Цара). Но изобщо възможно ли е съществуването на една толкова съвършена философия на отрицанието? Трябва да се отбележи тук, че доста разумните обяснения, с които и дадаисти, и сюрреалисти осмислят по-късно своите някогашни идеи и поведение, не отговарят напълно на действията от тяхната младост.
Много спорен е и въпросът с Merz-изкуството на Курт Швитерс. Тази известна личност създава уникални творения от боклуци, които напълно подхождат на бунтарския дух на дада. И някои дадаисти причисляват Швитерс към тяхното движение. Но има и такива, които до залеза на самия дадаизъм са на мнение, че Швитерс е плагиат и идеите му не струват, те са на светлинни години от целите и вижданията на дада.
Краят на дада е началото на много други течения. Краят настъпва съвсем логично и очаквано от всички. Още от самото начало всеки съзнава, че движение, отричащо дори самото себе си, е обречено на бърза гибел. Брьотон първи осъзнава парадокса на дада. Той се отнася с недоверие към възможността да се създаде истинско, ново изкуство, като се отрича всичко, включително и самото изкуство. "Отрицанието не може да е цел, а само средство за разчистване на терен, на който ще се гради новото. Това е естествения процес при всяка революция." Публиката се е уморила от постоянните хулигански предизвикателства на дада и това, което следва е разпадането на интернационалната група от Цюрих, като всяка нейна частица отнася към родните си места и част от идеята и духа на дада. 1919г. Жан Арп напуска Цюрих и отива в Колоня, където среща Макс Ернст и Теодор Бааргелд, с които формира дадаистка група в Колоня. Хюлзенбек е вече в Берлин, търсейки нови симпатизанти на дадаистката идея. В Германия обстановката е доста по-сложна и там е единственото място, където дадаизма започва да придобива и малко по-политизирани очертания. Тристан Цара остава в Цюрих чак до 1920г., след което се отправя към Париж. 1919г. се формира и ню-йоркската група от дадаисти, начело с Марсел Дешам, Франсис Пикабия и Ман Рей.
Историята на най-анархистичното движение в изкуството търпи множество възраждания, особено през 60-те години на 20-ти век, но тя никога не е достигала до постиженията на първообраза си. Започнала от един протест на млади хора, които чрез инфантилност, наивност и абстракция се опитват да достигнат чистотата на детското съзнание и да си запушат ушите сред крясъците на политически речи, идеологии, водещи до смъртта на невинни хора и слепотата на хората, подкрепящи всичко това. Дада стои в основата не само на последвалите я течения в изкуството, но и в съвременното мислене и представяне на художествените хрумвания.
"Изкуството е мъртво. Да живее дада!" (Валтер Сернер) Макар че дада доказва точно обратното: Дада е мъртва. Да живее изкуството!